Колко е трудно да бъдеш различен от данчолазаровците

[ТИНТИН]

На 31 март 2005 г. случайно бяхме попаднали с Радостин Стойчев в един асансьор в НДК и разпалено се възмущавах за морала във волейбола. Въпреки че очевидно не беше правилният "обвиняем", го заливах с въпроси от сорта "Какви хора сте вие?".

Това се случи точно, след като си тръгнах по средата на "онова" общо събрание на Българската федерация във волейбол (БФВ).

Тогава ръководената от Данчо Лазаров федерация провеждаше в една от залите поредното си свое отчетно-изборно събрание. Вътре бяха хората от ръководството, сред които Любомир Ганев, покойния вече Митко Иванов-Чукчето и повечето хора, които днес разпалено защитават властта в БФВ.

Отвън, блъскани и удряни бяха опозиционерите

- Димитър Златанов, Димо Тонев, Борислав Кьосев, Димитър Каров, Ивайло Гаврилов и Георги Чолов. "Гамените", по думите на Данчо Лазаров, така и не получиха правото да влязат дори като гости.

В онзи ден Любо Ганев, като част от приближените на Данчо Лазаров, гласува против това Димо Тонев да бъде допуснат до залата дори като гост. Той гласува срещу човека, с който дълги години деляха една стая в националния отбор.

В онзи ден Владислав Тодоров-Сарата предаде най-добрия си приятел Ивайло Гаврилов, за да запази поста си на помощник-треньор в националния отбор. Гаврилов така и не разбра кой му заби нож в гърба. Няколко години до този момент той и Сарата бяха двойка на плажен волейбол и обикаляха света на разноските на самия Ивайло.

Към днешна дата онова събрание може да се определи като

преломно за смазването на свободомислието в българския волейбол

Докато охраната блъскаше легендите, множество предимно незнайни делегати гласуваха чинно като по команда това, което им се подаваше от трибуната. Не се чу никакво противно мнение. Никой не стана да оспори доклад, предложение или отчет. Никой не зададе въпрос.

Всички делегати или бяха уплашени, или просто примирени. А може би донякъде залъгани - кой с няколко топки и мрежа, кой с обещания да се издигне кариерно в съдийството, кой с място в комисия към федерацията. С отстраняването на опозицията с всевъзможни административни хватки и с демонстрацията на безкомпромисност дори и към най-големите имена в този спорт, властта беше завзета задълго.

Склонността към предателство, безнадеждността и безпардонността може би обясняват защо днес повечето от "опозиционерите" вече не са такива. Малко или повече хората, които искаха нов дух в управлението на волейбола се превърнаха в част от статуквото.

Това обяснява и

защо е толкова силен фронтът на атаки срещу националния селекционер Радостин Стойчев

който в онези години беше относително неутрален. Той можеше да си остане такъв с успешна треньорска кариера в Италия и никога да не влиза в блатото на българския волейбол. И дори много пъти твърдеше, че няма да го направи, защото е наясно с какво се захваща.

Няколко пъти съм се опитвал да разбера защо все пак рискува и получавах неочакван за мен отговор, че е смятал, че нещата могат да се променят. Той смяташе, че може да си издейства такива условия, при които да има относителната свобода и гаранции, че ще може да си върши работата. Като един абсолютен перфекционист вярваше, че с клаузи в договора може да направи първите стъпки към промяната на организацията в БФВ. Такъв филм в тази федерация няма и това беше ясно от самото начало за всички участници в него.

Трагедията е, че нещата не могат да се променят и отвътре, по естествен начин. Всички, които биха могли да променят средата са се вкопчили в под някаква форма във властта и са се превърнали в данчолазаровци - кой има нескрити бизнес взаимоотношения с президента, кой се надява да бъде национален селекционер, кой е зависим по друг начин. Не е случайно, че управителният съвет е от 21 души - това са 21 запушени усти. А толкова са и хората, които реално могат да имат влияние, ресурсите и силите да поведат някаква опозиция.

Радостин Стойчев също не е човекът, който да обедини недоволните, нито да ги поведе. Той може да е външен за системата, което в случая дори не е плюс за него, а и е с прекалено малко подкрепа. Той не може да разчита дори на бившия си клуб "Славия", защото преди години успя по съдебен ред да сложи край на доживотния договор на Матей Казийски с клуба. Затова не е чудно, че сега Иван Сеферинов се нахвърля остро срещу Стойчев и защитава властта в БФВ. Въпреки че именно от тази власт беше дълги години гонен и дори изключван от международното волейболно движение.

Хубавото в случая "Стойчев" е, че все пак хвърли камък в блатото. Той няма как да бъде уволнен, не може да му бъдат спрени трансферните права или да бъде изваден доживот от интерпланетарния волейбол.

Но сам няма как да смени властта във волейбола

- нито ще повлияе тези хора с искането на оставка, нито може да събере достатъчно подкрепа, за да обърне общото събрание.

Ако има някакъв шанс да бъде сменено това ръководство на БФВ, изпечено в апаратните игри и усмиряването на противниците, то той е грубо казано силов. Може да стане единствено с методите на финансовото притискане от държавните институции, разкриването на злоупотреби и тоталното изолиране на Данчо Лазаров от спортния живот.

Затова и совалките при Бойко Борисов са толкова важни и за Стойчев, и за Лазаров. Но дори и да се случи подобно нещо, за съжаление българският волейбол няма да реши основния си проблем - с примиренческото мислене, с угодничеството и склонността към загърбването на личната чест в името на настоящи и бъдещи благини. Може би точно тези неща правят Стойчев толкова неудобен.
dnevnik.bg